Лесовъдът Георги АРНАУДОВ:

Инж. Георги Иванов Арнаудов е роден на 20 август 1923 г. в с. Хвойна, Смолянска област. Лесовъдство завършва през 1949 г. в Агрономо-лесовъдния факултет на Софийския университет. Над 30 години работи в Горските стопанства на Пловдивския регион ­ Клисура, Розино, Старосел (където от 1964 до 1970 г. е директор), и в Горскостопанския комбинат ­ Пловдив. Съвсем млад започва да сътрудничи на местния и централния печат. Издава и 4 книги ­ "Светлини над Рупчос" (1989), "История на горите и горското дело в Пловдивския край" (1998), "Хвойна ­ сърцето на Ропката" (2004) и "Хубава си, моя горо" (2005).
Живее и в Пловдив, и в Хвойна, и в София.
Синът му е известен столичен адвокат.
Гост на редакцията
"Прави добро на хората"
- Г-н Арнаудов, откъде у Вас тази страст към историята?
- С нея аз живея от дете. Моят дядо ­ Атанас Арнаудов, е участник в Съединението, два пъти избиран за кмет на Хвойна. Той е бил командир на Павелска рота към Рупчоски доброволен военен отряд, която отиде да пази границата. Баща ми, Иван Арнаудов бе строителен предприемач и съдържател на кръчма ­ този мъжки клуб за времето си, в който се получаваха, колективно се изчитаха и се коментираха няколко вестника. Той колекционираше стари оръжия. Синът ми, кръстен на дядо си Иван, също е страстен почитател на историята и колекционер.
Когато служих като млад лесничей в Клисура (седалището на горското стопанство бе в Розино), активно се включих в културния живот на града, в изграждането и освещаването на паметника на водача на Априлското въстание в този край Никола Караджов. В м. Равна река ­ лобното място на героя, под ръководството на стария учител ­ дядо Илия Копчев, по време на честването на годишнините от Априлското въстание правехме възстановка на цялата клисурска епопея.
Мен винаги ме е занимавала историята ­ на моя край, на рода ни. В с. Хвойна имаше един стар краевед ­ Никола Жалов, който старателно събираше всичко, свързано с историята на района. Когато се пенсионирах и имах доста свободно време, се захванах и аз да събирам данни и да пиша. Синът ми подари една пишеща машина и така с нея съм и до днес. Статиите, които са публикувани, са към 90. Имам 4 книги, сега пиша петата. За издаването им ме "спонсорира" само синът ми, да е жив и здрав.

- Как станахте лесовъд и едновременно пишещ човек?
- Нашето семейство ­ типичен родопски род, с пет деца, притежаваше гори ­ близо 500 дка. Възстановени на наследниците, те са внесени в горската производителна кооперация "Кривия борун". Лесовъдската професия бе на голяма почит и по настояване на моя баща се записах да следвам лесовъдство. Но ме занимаваше и писането. Като млад лесничей написах първото си стихотворение. Започнах да пиша статии и после събрах кураж и за книгите. През 2000 г. чествахме 250 г. от основаването на с. Хвойна и по тази повод написах текста и мелодията на химна на селото.
За сборника "Хубава си, моя горо" десет години съм събирал материалите ­ 115 стихотворения от 64-ма български поети и 30 народни песни, посветени на гората и планината. Желанието на сина ми беше книгите, които издавам, да се подаряват. Част от книгите са предоставени на различни институции ­ Националната библиотека, софийските училища, Агенцията за българите в чужбина. От тази агенция през август м. г. получих свидетелство за дарение.

- Професията на лесовъда донесе ли ви удовлетворение?
- Работих в годините, когато бе разцветът на залесяването. Страната се озеленяваше с невиждани темпове. Политиката в областта на залесяването бе съвсем правилна и никой не може да отрече успехите, постигнати тогава. От 1951 г. до пенсионирането ми работих само в областта на стопанисването на горите. В Клисура и Розино имам принос за възобновяване на девствените букови гори. Когато бях директор в ГС ­ Старосел, освен обширните залесявания, създадохме и парка край селището. Организирахме и състезанията за залесителите. Своята дейност на лесовъд от стопанисването продължих и като специалист от регионален мащаб.

- Нямате ли впечатление, че това са и времената, когато хората бяха по-задружни и в работата, и в общите инициативи? Сега лека-полека се превръщаме в индивидуалисти, а това не е ли влияние на други, чуждоземни ценности?
- Така си беше. Задружният живот е в кръвта на българина. А сега сме свидетели на по-голяма затвореност на хората, както и на езиковия империализъм. До известно време това беше руският език, а сега е английският. В нашето село имаше един интерниран пощальон от Етрополе. Той събираше нас, децата, да ни учи на есперанто. Закърмен с идеите на разбирателството и дружбата между народите и расите, аз не пожелах никога да се ангажирам с някакви политически каузи. Като ученик в гимназията, кореспондирах с 30-40 есперантисти от цял свят. Когато отидох на работа в Розино, основах дружество "Стело дел пацо" ­ звезда на мира. Това дружество е основоположник на Празника на розите в Розино. През 1957 г. Иван Шиваров, журналист и есперантист от Пловдив, ми подхвърли тази идея ­ да поканим всички есперантисти в Розино по време на цъфтежа. Макар че тези дружества не бяха много толерирани, от Околийския комитет ­ Карлово, ни разрешиха. На 9 юни с влак дойдоха доста гости ­ есперантисти от много страни, заведохме ги на блока на ТКЗС-то, където в цялото си великолепие цъфтеше българският гюл. На следващата година стана общоселски празник, на третата година идв`а Тодор Живков, а на четвъртата Карлово се възпротиви тези тържества да стават в Розино, а не при тях. И празникът се прехвърли в Карлово, а после в Казанлък.

- Продължавате ли да се занимавате с есперанто?
- Вече не поддържам никаква кореспонденция. Живеем в един много размирен свят, а международният език може да бъде една крачка към обединение. Д-р Лудвиг Заменхоф, чиято 145-та годишнина отбелязваме през тази година, е бащата на идеята есперанто. Той е родом от полския град Бялисток, град с много етноси и с проблеми, породени от това съжителство. През 1887 г. той публикува, на руски език, книгата си "Международен език" с малко утопична надежда да посее зрънцата на мир и разбирателство първо в родния си град, а после и в целия свят. В Розино беше кръстена болницата на неговото име. През 1958 г. изпратих статия "Развитие на горското стопанство в България" на един есперантист в Белгия да я преведе на френски. Тя излезе в тамошното лесовъдско издание. Така бе публикувана и статията ми в Хамбург. Един италиански есперантист ме абонира за "Уна Силва" ­ орган на ФАО, който получавах доста години.

- Житейската Ви философия?
- По смисъл поддържам думите, които е изрекъл големият български писател Николай Хайтов. Труди се, прави добро на хората и остави нещо след себе си. Човек е роден да работи, както птиците да летят. Това, което се постига с много труд, то доставя най-голямото щастие и удоволствие.

- Познавате ли писателя лично?
- Да, от 1941 г. Той беше лесничей на Персенкското лесничейство, когато се ожени за първата си съпруга. А тя бе хвойненка ­ Пиндева, моя братовчедка. Той идваше в дюкяна на баща ми, говореха си. През 1941 г. във в. "Родопско ехо", който излизаше в Асеновград, писахме обща статия за Седмицата на гората. След като дойдох в София да уча лесовъдство, той вече бе завършил, отидох да живея в неговата квартира, която се намираше близо до Строителния техникум. Поддържахме дружбата си дълги години. Хайтов написа предговорите на две мои книги.

- В последната си книга "Хубава си, моя горо" сте подредили и автентични родопски песни за гората. Като родопчанин не може да не харесвате това невероятно богатство на Родопа планина ­ песенността й?
- Не мога да пея, но съм голям любител на родопската песен и каба гайдата. Когато бях студент, през ваканциите участвах в читалищния хор в Хвойна. През 1949 г. с хора бяхме и на бригада при строежа на шосето между селата Югово и Манастир. На един лагерен огън се наложи да дирижирам хора на бригадирите и след това на Хайдушки поляни ­ хор от стотина певци.
Песните, които се пеят в Хвойна и селата от Ропката, се пеят и в другите райони на Родопите, но моето село има само свои любими песни. Аз ги включих в книгата за миналото на Хвойна.
Като ги слушам, аз мислено се пренасям в моето детство, по поляните на Рожен, по родопските върхове и в потъналото в слънце мое родно село.

С госта разговаря
Светлана БЪНЗАРОВА
Снимки Йордан ДАМЯНОВ


Брой 3/2006

www.gorabg-magazine.info
Срещи